"Самостоятелност и закъснения за училище
Много рано, още от тригодишна възраст, детето може да има пълна свобода във всичко, свързано с храната, студа и топлината, слънцето и дъжда, и следователно — облеклото. Може би това все пак не се отнася изцяло за часа на тръгване за училище. Но дори и по този въпрос, ако родителите не се тревожат от евентуалното закъснение, детето бързо ще се научи да не се разтакава вкъщи и да съобрази своя ритъм на живот с този на връстниците си. То трябва да знае, че при закъснение учителката ще му се скара или ще го накаже, но това няма да е голяма трагедия нито за него, нито за майка му.
Закъсненията в училище се започват още от детската градина и, от една страна, майката никога не трябва да става причина за тях, а от друга, трябва да оставя децата сами да отговарят за това, вместо да ги тормози. Предстоят им две години до задължителното училище, за да свикнат с общественото разписание на времето, което ги засяга лично.
Естествено, детето най-често не може да ходи само на училище, но защо е нужно, както съм виждала да се прави, да се избира училище на километри разстояние, с цел да се осигури „възможно най-доброто образование“, когато има учебно заведение на сто метра от къщи? Смятам, че някои родители поставят и себе си, и детето си в затруднено положение и създават постоянен източник на неразбирателства, които могат да бъдат избегнати. Защо първо не се опита най-близкото училище, до което детето може да отиде и да се върне бързо и самичко?
Когато е придружавано, не бива да правим детето отговорно за закъсненията на майка си и баща си за работа. Това би му дало твърде голяма власт над вълненията и спокойствието на възрастните. Всеки трябва да бъде самостоятелен, без да се казва: „Заради теб майка ти/баща ти ще закъснее за работа.“ Познавам семейство, в което сутрин всички бяха „на педал“ и накрая детето просто закъсняваше за училище. Тогава една неделя бащата се реши: „И да закъсняваш, това ще бъде без значение за майка ти, защото вече ще се учиш да ходиш сам на училище.“ В съботния следобед и в неделята родителите, един след друг заедно с детето, направиха два пъти отиване и връщане — отиване с автобуса, връщане пеша и обратно (може и в двете посоки с автобуса, ако училището е далеч) под формата на игра, като го насърчаваха да наблюдава добре и после само да ги води: „Този път ти ще ме заведеш.“ В неделя вечер детето вече познаваше пътя. С това се приключи веднъж завинаги и всяка сутрин без проблем то само тръгваше навреме. Такъв беше крайният резултат от консултацията при мен, в която бях установила, че детето всъщност искаше да ядосва майка си, но също и че не беше научено да отива само на училище. Множество трудности могат да бъдат преодолени, ако двамата родители се подкрепят в разбирането на играта, която се разиграва, като я пресекат навреме и дадат децата в по-близко училище, или просто им отделят един ден както в горния пример. За детето е истинско удоволствие да бъде разбрано в потребността да подсигури своята самостоятелност, която постепенно му предоставят внимателните родители и истинските възпитатели. Такова удоволствие е градивно в сравнение с удоволствието да ги тревожи и тормози като в порочна игра, обусловена най-често от някаква семейна организация на времето и пространството, която се нуждае от преразглеждане.
Самостоятелност
Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши доверието на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност. „Ти си върши своето, аз ще си върша моето и довечера ще го обсъдим…“ Ние поставяме на децата си много от своите напълно излишни изисквания, които нямат никаква морално възпитателна стойност. Нека оставим детето възможно най-свободно, без да му налагаме безсмислени правила. Да му оставим само рамката с най-необходимите за неговата сигурност правила и когато се опита да ги наруши, то ще установи от опит, че са неизбежни, а не са направени просто „за да го тормозят“. Какво значение има например дали ще си изяде десерта в началото или в края на вечерята, дали ще си сложи пуловера или гащите наопаки, дали ще си завърже обувките? Ако не обръщаме прекалено голямо внимание, един ден то само ще се поправи, когато това го подразни.
Страданието, разбира се, е неизбежно. Понякога то присъства в живота на хората още от съвсем ранен етап поради стечение на обстоятелствата или поради семейната им история. Срещат се обаче толкова много деца, възпирани в своите начинания, в своите непринудени и наивни действия, назидавани за глупости и напълно безсмислено обсипвани с непрестанни напътствия за това какво трябва или не трябва да се прави! Според това, което знаем за първите пет месеца от развитието, някои деца се раждат точно толкова способни, колкото и всички останали, ако не и по-способни, но в училище са изоставащи, макар и в началото да не са били такива. Те стават такива впоследствие поради липса на свобода в движенията, липса на опит и общуване, които да ги предпазят от желанието. За някои родители детето трябва винаги да действа чевръсто, да яде бързо, да се подчинява на секундата и да е вечно под напрежение. Защо майките държат да правят всичко вместо детето си, когато то е толкова доволно, че може и само: цяла сутрин ще се приготвя, ще си сложи обувките, с удоволствие ще си облича пуловера на обратно, ще се оплете в своя панталон, ще си играе и ще разбърква радостно всички свои играчки. Тогава нямало да отиде с майка си на пазар? Е, толкова по-зле или всъщност толкова по-добре! Нека си остане вкъщи — мама му има доверие, стига да се е уверила, че нищо наоколо не го застрашава — и толкова. А на връщане ги очаква радост след раздялата и разкази за прекараното време.
Капанът в отношението между родители и деца е невъзможността да се признаят истинските потребности на детето, една от които е свободата. Дали си е изяло всичко, дали се е изакало — семейството се занимава с тези неща, но по-важното е да се даде сигурност и самостоятелност на детето възможно най-рано. То има нужда да се чувства „обичано, докато става“ все по-уверено в пространството, от ден на ден все по-свободно, да бъде оставено да изследва чрез своя личен опит и взаимоотношения с връстниците си.
Много отрано днес вече няма кой да предпазва детето в обществото, затова то трябва да се научава чрез собствен опит да разбира своите потребности и да се предпазва от опасностите, като ги опознава. Трябва да съумее да бъде „майка на себе си“ от две-тригодишна възраст, а от шестгодишно вече да стане и „баща на себе си“, което значи — да може да участва, у дома и в обществото, във всичко, което се отнася за него. Доверието между родители и деца трябва да бъде взаимно и пълно. Всяко дете има доверие на своите родители, но обратното е рядкост. Това започва от люлката, още с научаването на детето да хваща и да се движи, съпътствано от търпеливо внимание към неговата нарастваща самостоятелност, във ведра атмосфера и с разяснения за действията на възрастния, които то толкова старателно наблюдава и желае да имитира. Такива съпроводени опити развиват неговата подвижност. Единствено любов и утешаваща нежност му помагат да преодолее своите неуспехи, а не като се върши всичко вместо него и се посреща с гняв всяка негова несполука. Пространство и време за свободна изява, срещи с други деца, самостоятелност в игрите и в ритъма на собствените потребности — хранене, изхождане, спане. В това се състои изкуството за възпитание на малките, което създава у тях също и нагласата да се съобразяват с времето и пространството за свободни занимания на родителите."
Много рано, още от тригодишна възраст, детето може да има пълна свобода във всичко, свързано с храната, студа и топлината, слънцето и дъжда, и следователно — облеклото. Може би това все пак не се отнася изцяло за часа на тръгване за училище. Но дори и по този въпрос, ако родителите не се тревожат от евентуалното закъснение, детето бързо ще се научи да не се разтакава вкъщи и да съобрази своя ритъм на живот с този на връстниците си. То трябва да знае, че при закъснение учителката ще му се скара или ще го накаже, но това няма да е голяма трагедия нито за него, нито за майка му.
Закъсненията в училище се започват още от детската градина и, от една страна, майката никога не трябва да става причина за тях, а от друга, трябва да оставя децата сами да отговарят за това, вместо да ги тормози. Предстоят им две години до задължителното училище, за да свикнат с общественото разписание на времето, което ги засяга лично.
Естествено, детето най-често не може да ходи само на училище, но защо е нужно, както съм виждала да се прави, да се избира училище на километри разстояние, с цел да се осигури „възможно най-доброто образование“, когато има учебно заведение на сто метра от къщи? Смятам, че някои родители поставят и себе си, и детето си в затруднено положение и създават постоянен източник на неразбирателства, които могат да бъдат избегнати. Защо първо не се опита най-близкото училище, до което детето може да отиде и да се върне бързо и самичко?
Когато е придружавано, не бива да правим детето отговорно за закъсненията на майка си и баща си за работа. Това би му дало твърде голяма власт над вълненията и спокойствието на възрастните. Всеки трябва да бъде самостоятелен, без да се казва: „Заради теб майка ти/баща ти ще закъснее за работа.“ Познавам семейство, в което сутрин всички бяха „на педал“ и накрая детето просто закъсняваше за училище. Тогава една неделя бащата се реши: „И да закъсняваш, това ще бъде без значение за майка ти, защото вече ще се учиш да ходиш сам на училище.“ В съботния следобед и в неделята родителите, един след друг заедно с детето, направиха два пъти отиване и връщане — отиване с автобуса, връщане пеша и обратно (може и в двете посоки с автобуса, ако училището е далеч) под формата на игра, като го насърчаваха да наблюдава добре и после само да ги води: „Този път ти ще ме заведеш.“ В неделя вечер детето вече познаваше пътя. С това се приключи веднъж завинаги и всяка сутрин без проблем то само тръгваше навреме. Такъв беше крайният резултат от консултацията при мен, в която бях установила, че детето всъщност искаше да ядосва майка си, но също и че не беше научено да отива само на училище. Множество трудности могат да бъдат преодолени, ако двамата родители се подкрепят в разбирането на играта, която се разиграва, като я пресекат навреме и дадат децата в по-близко училище, или просто им отделят един ден както в горния пример. За детето е истинско удоволствие да бъде разбрано в потребността да подсигури своята самостоятелност, която постепенно му предоставят внимателните родители и истинските възпитатели. Такова удоволствие е градивно в сравнение с удоволствието да ги тревожи и тормози като в порочна игра, обусловена най-често от някаква семейна организация на времето и пространството, която се нуждае от преразглеждане.
Самостоятелност
Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши доверието на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност. „Ти си върши своето, аз ще си върша моето и довечера ще го обсъдим…“ Ние поставяме на децата си много от своите напълно излишни изисквания, които нямат никаква морално възпитателна стойност. Нека оставим детето възможно най-свободно, без да му налагаме безсмислени правила. Да му оставим само рамката с най-необходимите за неговата сигурност правила и когато се опита да ги наруши, то ще установи от опит, че са неизбежни, а не са направени просто „за да го тормозят“. Какво значение има например дали ще си изяде десерта в началото или в края на вечерята, дали ще си сложи пуловера или гащите наопаки, дали ще си завърже обувките? Ако не обръщаме прекалено голямо внимание, един ден то само ще се поправи, когато това го подразни.
Страданието, разбира се, е неизбежно. Понякога то присъства в живота на хората още от съвсем ранен етап поради стечение на обстоятелствата или поради семейната им история. Срещат се обаче толкова много деца, възпирани в своите начинания, в своите непринудени и наивни действия, назидавани за глупости и напълно безсмислено обсипвани с непрестанни напътствия за това какво трябва или не трябва да се прави! Според това, което знаем за първите пет месеца от развитието, някои деца се раждат точно толкова способни, колкото и всички останали, ако не и по-способни, но в училище са изоставащи, макар и в началото да не са били такива. Те стават такива впоследствие поради липса на свобода в движенията, липса на опит и общуване, които да ги предпазят от желанието. За някои родители детето трябва винаги да действа чевръсто, да яде бързо, да се подчинява на секундата и да е вечно под напрежение. Защо майките държат да правят всичко вместо детето си, когато то е толкова доволно, че може и само: цяла сутрин ще се приготвя, ще си сложи обувките, с удоволствие ще си облича пуловера на обратно, ще се оплете в своя панталон, ще си играе и ще разбърква радостно всички свои играчки. Тогава нямало да отиде с майка си на пазар? Е, толкова по-зле или всъщност толкова по-добре! Нека си остане вкъщи — мама му има доверие, стига да се е уверила, че нищо наоколо не го застрашава — и толкова. А на връщане ги очаква радост след раздялата и разкази за прекараното време.
Капанът в отношението между родители и деца е невъзможността да се признаят истинските потребности на детето, една от които е свободата. Дали си е изяло всичко, дали се е изакало — семейството се занимава с тези неща, но по-важното е да се даде сигурност и самостоятелност на детето възможно най-рано. То има нужда да се чувства „обичано, докато става“ все по-уверено в пространството, от ден на ден все по-свободно, да бъде оставено да изследва чрез своя личен опит и взаимоотношения с връстниците си.
Много отрано днес вече няма кой да предпазва детето в обществото, затова то трябва да се научава чрез собствен опит да разбира своите потребности и да се предпазва от опасностите, като ги опознава. Трябва да съумее да бъде „майка на себе си“ от две-тригодишна възраст, а от шестгодишно вече да стане и „баща на себе си“, което значи — да може да участва, у дома и в обществото, във всичко, което се отнася за него. Доверието между родители и деца трябва да бъде взаимно и пълно. Всяко дете има доверие на своите родители, но обратното е рядкост. Това започва от люлката, още с научаването на детето да хваща и да се движи, съпътствано от търпеливо внимание към неговата нарастваща самостоятелност, във ведра атмосфера и с разяснения за действията на възрастния, които то толкова старателно наблюдава и желае да имитира. Такива съпроводени опити развиват неговата подвижност. Единствено любов и утешаваща нежност му помагат да преодолее своите неуспехи, а не като се върши всичко вместо него и се посреща с гняв всяка негова несполука. Пространство и време за свободна изява, срещи с други деца, самостоятелност в игрите и в ритъма на собствените потребности — хранене, изхождане, спане. В това се състои изкуството за възпитание на малките, което създава у тях също и нагласата да се съобразяват с времето и пространството за свободни занимания на родителите."
- Log in to post comments